Това е единствената публикация
на изследването за художника Жул Паскин.
За улеснение на читателя отделните глави
са представени като последователни документи.
Виж Архив на блога.

Всички цитати и позовавания на текста
да стават по установения
от Закона за авторското право ред.

4.12.2009 г.

Въведение

"Ако изкуството няма родина, то никой не е повече художник от Паскин".[i] Тези думи на френския новелист и дипломат Пол Моран съдържат значителна част от истината за живота и творчеството на Жул Паскин[ii], преминали между няколко държави и два континента, между различни художествени направления и дори епохи в развитието на изкуството от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Критиците свързват ранното му творчество със специфичната атмосфера на Видин и Букурещ. В действителност първите му рисунки носят драматичните белези на този своеобразен и по своему екзотичен свят. Вкусил от глобалните промени във възгледите за изкуството в самото начало на века и преминал през един от центровете на новите търсения - Виена, той като че ли винаги се оказва там, където нещата се случват. Активен член на художествения живот в Мюнхен и Берлин, Паскин пречупва в рисунките си влиянията на сецесиона, а по-късно и на експресионизма. Приеман за неделима част от Парижката школа, художникът неизменно се свързва с художествения живот там. Иван Гол казва че след смъртта на Реноар, Паскин е най-френският от съвременните художници.[iii] Живял седем години в САЩ и получил поданство, в американските издания той се споменава като американски художник. Американските критици се гордеят, че дори в Париж Паскин е приеман като американски художник. Еврейският му произход поддържа жив интереса към него в музеите в Израел. През целия си живот той не спира да пътува - до Тунис, Алжир, Португалия, Куба, из американските щати. Но както казва художникът, писателят и критикът Хорас Бродски, Паскин "не достига града на своите мечти".[iv]
Всички опити да се придаде някаква национална принадлежност на този художник изглеждат неубедителни. Самият той не се интересува от подобни квалификации и се отнася с лекота (на думи и като житейско поведение) дори към еврейския си произход. Той не само е “човек без родина”, но и не остава обвързан за дълго с художествени школи и течения. В картината на изкуството от началото на 20-ти век Жул Паскин е художникът, който не се задържа на едно място, който обикаля градове, държави и художествени центрове и без да принадлежи на нито един от тях като че ли е най-дълбоко обвързван с движенията на времето. Този феномен остава неразбран от изследователите, които се опитват да го причислят към едно или друго място или тенденция. Любопитно е да се наблюдава как етикетите под неговите картини в Париж носят надписа “френски художник”, а в Ню Йорк – “американски художник”. Неизменен остава само надписът “роден в България”. Жул Паскин никога не е криел от къде идва, напротив – подчертавал го е. Той не може да бъде вкаран в национална рамка. Паскин е интернационален художник не само по творческите си достижения, но и по убеждение. Този факт е важен в процеса на интерпретиране и разбиране на работите му, защото засяга освен човешкото му поведение и широко отворения му интелектуален хоризонт, готов да приема импулси от всяко място по света.
Произведенията на Жул Паскин никога не са се радвали на постоянна слава. Приживе, а и след смъртта му, интересът към тях е различен, променя се скокообразно и често пъти има нужда от стимули – изложби или каталози, за да излезе от поредния период на летаргия. Паскин става известен много млад, но въпреки че е посрещан с овации и в Париж, и в Ню Йорк, той все пак не постига славата на някои свои съвременници. Причините за това се крият както в честите му премествания в различни държави, така и в самия характер на твореца. Принуден на няколко пъти в краткия си живот да започва всичко от начало, да се справя с нова, макар и винаги приятелски настроена среда, той хвърля неимоверни усилия да се доказва и да изгражда нови кръгове от галеристи и колекционери. Така сложилата се житейска и творческа съдба го поставя нееднократно в неизгодни ситуации, в които е принуден да се бори за оцеляване. Всичко това, съчетано с любовта към един живот, различен от моралните норми в началото на 20-ти век, създават у съвременниците му понякога неточна представа. Паскин се отнася изключително сериозно към професионалната си кариера, но остава вечния скитник, предпочел съдбата на странника, отколкото на приживе увековечения творец.
След смъртта му интересът на публиката и критиката към творчеството му е още по-разнороден и се колебае от засилено внимание към почти пълна забрава. От 30-те до втората половина на 60-те години Паскин изпада в забвение. По време на фашисткия режим в Германия името му дори попада в списъците на упадъчното изкуство[v]. Възраждането му[vi], ознаменувано с много изложби по целия свят, отново е последвано от мълчание, за да се възобнови пак интересът към него през средата на 80-те години. Една от големите му ретроспективи се организира през декември 1994-февруари 1995 г. в Париж. В повечето статии към представителния каталог личи огорчението, че Паскин е изцяло забравен.[vii] Мястото му в историята на изкуството се определя от настроенията, вариращи между нихилизъм и ентусиазиран възторг, сред постоянния кръг негови почитатели, които периодически възкресяват славата му. Въпреки тези усилия, той още не е оценен подобаващо сред историците на изкуство и все още има изследователи и куратори, които с лека ръка го изключват от своите трудове и проекти.
И днес могат да се срещнат справочни издания, енциклопедии и монографии за модерно изкуство, в които името му изобщо не фигурира. Всички големи музеи в Америка, Франция и други страни притежават негови творби, но те рядко присъстват в постоянната експозиция. Голяма колекция от рисунки на Паскин се съхранява в графичния отдел на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Музеят Метрополитън също притежава негови работи и продължава да попълва колекцията си. Значителна е сбирката в Художествения институт в Чикаго. Във Франция трябва да се отбележат сбирките на Музея за модерно изкуство на град Париж, както и колекцията на музеите в Гренобъл и Лион. Не на последно място са Музеят за съвременно изкуство в Тел Авив и Националният музей Безалел в Йерусалим, събрали благодарение на щедри дарения на фамилията Пинкас значителни колекции.
Досега мястото, което творчеството на Паскин заема в модерното изкуство, не е определено категорично. Един от най-сериозните му изследователи Том Фройденхайм казва, че той със сигурност не е сред най-авангардните художници, но е сред художниците, които съставят артистичната сцена през онези дни[viii]. Точно такъв тип определения преследват Жул Паскин десетилетия след смъртта му и го поставят в една неопределена среда, което пречи на появата на сериозен изследователски интерес. Значителния брой публикации (повече от 25 монографии, над 50 каталога от негови изложби и над 60 статии в международната преса) на пръв поглед подвежда, че всичко за изкуството му вече е казано. В действителност творчеството на Паскин все още не е получило своя достатъчно подробен и задълбочен анализ.
През 1958 г. Елишева Коен от музея в Йерусалим пише: "Няколкото книги и многото публикувани статии за Паскин са писани главно от негови близки приятели, които описват в детайли колко любвеобилен и ексцентричен човек е бил, идиосинкразията на неговия характер и пълното единство между неговия живот и неговото изкуство. Независимо от това ние все още чакаме истинско изследване на работите на Паскин и пълен каталог на творчеството му." [ix]
Днес втората част от това пожелание е изпълнена. Налице е четиритомен каталог, издаден в периода 1984-1991 г., който наистина е изключително постижение по отношение събирането и систематизирането на изкуството на Паскин.[x] Този процес започва още през 1963 г. по инициатива на галериите Пърлс и Марсел Бернхайм, Ермин Давид и Люси Крог. Наличието на този каталог е неоценимо богатство за всички, които професионално се интересуват от творчеството му. За съжаление, що се отнася до характера на текстовете за него, с много малки изключения те са посветени повече на личния му живот, отколкото на изкуството му.
Литературата за Паскин може да се раздели на: романи, “романизирани биографии”, спомени на съвременници, монографии, статии в специализирания печат и каталози. Към първите отнасяме романа на Андре Бей “Сбогом, Люси. Романът на Паскин” от 1984 г., както и книгата на Жорж Папазов “Паскин!... Паскин!...Аз съм!...” от 1959 г. Към “романизираните биографии” спада краткият текст на поета Иван Гол към книжката със заглавие “Паскин”, издадена приживе на художника през 1929 г. Той е типичен със съчетаването на биографични бележки и емоционалната им интерпретация. Тук можем да отнесем и текста на Флоран Фелс към изданието “Рисунките на Паскин” от 1966. Друг негов съвременник – Хорас Бродски, му посвещава книга през 1946 г., в която се опитва да преплете личните си впечатления с набелязването на важни за творческото му израстване проблеми. Особен интерес представляват някои негови бележки за Американския период на художника, времето, от което датира познанството им. В тази категория, при която белетристичното описание надделява над аналитичното, се вписва и книгата на Богомил Райнов “Паскин”, 1986 г. В сравнение с изброените до тук, в нея личи усилието на автора да се запознае с голяма част от съществуващата литература, както и да я анализира. Книгата е придружена с биография на художника и с библиография, които въпреки че не прибавят нищо ново към известните дотогава факти, са източник на информация за българския читател. В книгата си Б. Райнов поставя акцента върху Парижките години на художника и изцяло пренебрегва пребиваването му в Австрия, Германия и Америка, както като житейски факт, така и като основополагащ момент в творческата му биография.
Любопитен източник са мемоарните есета, оставени ни от видни съвременници на Паскин. Между тях са Ърнест Хемингуей, Алехо Карпентиер, Георг Грос, Иля Еренбург, които му посвещават отделни глави в свои автобиографични книги. Тези материали не могат да служат за източник на информация, тъй като в тях има много фактологически неточности, а и не такава е била целта им. Те обаче ни дават един друг поглед към Жул Паскин – герой без родина, пречупвал през космополитното си съзнание вълненията на цяла епоха. Тези текстове удостоверяват мястото на художника сред големите личности на неговото време.
Основното впечатление, което се налага при запознаване с литературата върху творчеството на Паскин, е нейната фрагментарност. Отделните интересни находки и заключения, които се срещат в различни източници, не са систематизирани и обобщени. Цели периоди все още чакат своя изкуствоведски анализ. Малко са трудовете, които се опитват да проследят, от една страна, външните влияния върху изкуството му и, от друга, влиянията от него към съвременниците му като така го ситуират във времето.
Съществен принос в изследователския процес има текстът на Том Фройденхайм в каталога на Паскин по повод изложбите му в Америка през 1966-67 г.[xi] Това е може би единственият опит творчеството на Паскин да се разгледа като сплав от разнообразни теми и сюжети. Добро познаване на изкуството на Паскин показва и предговорът на Алфред Уернър – един от най-сериозните му американски изследователи – към албума "Паскин. 110 рисунки", 1972 г.[xii] Тук авторът обобщава някои свои наблюдения, изказани още в монографията за Паскин от 1962 г. И двата текста обаче страдат от липсата на ясна конструкция, от неизвеждане на набелязаните проблеми, както и от превес на Американския период и поддържане на тезата, че “Паскин не става “Паскин”, преди океанът да го раздели от Европейските му свърталища”[xiii]. Интерес за изследователите представлява и предговорът на Джон Палмър Лийпър към "Карибски скицник"[xiv], особено с информацията си за пътуванията на Паскин из Южните щати и Куба и творческите му контакти в Ню Йорк. В тези текстове в различна степен са обхванати периоди от артистичния път на Паскин, набелязани са някои проблеми. Нито един от тях обаче няма пълнотата и научната методология на цялостно изследване. Често се срещат груби фактологически грешки, типично е авторите да се осланят на станали стереотипни, но не винаги точни тези за изкуството на художника. Преповтарянето на едни и същи цитати от негови съвременници и критици, репродуцирането на еднакви идеи и подходи към изследване на творчеството на Паскин, се е превърнало в неизменен ход. Отърсването от тези наслоения се явява най-голямото предизвикателство за всеки изследовател.
На изкуството на Паскин още приживе са посветени десетки статии в печата. Днес, разбира се, те са основен източник на информация за това как то е възприемано от съвременниците. Публикации откриваме в немските списания: Kunst und Künstler и Deutsche Kunst und Dekoration; във френските списания Beaux-Arts, Arts, L'Amour de L'Art, L'Art vivant и във вестниците Le Figaro, L'Express, Le Monde; в американските издания The Arts, American Artist, Arts, Creative Art, Art News, Art and News Review и др. От българския печат най-сериозни са текстовете на Димитър Аврамов в Проблеми на изкуството и на Красимира Коева и Татяна Вучева в списание Изкуство[xv].
Безценен източник представляват съхранените каталози от негови изложби (предимно от Американския му период), организирани приживе и малко след смъртта му. Те ни дават представа за работите му в онези години, а предговорите към тях обикновено съдържат интересна информация за това как се е възприемало творчеството на европейския художник в Америка. Голяма част от тези каталози се съхраняват в библиотеката Уотсън на музея Метрополитън. Там може да се разгледа както каталогът от първата му изложба в Ню Йорк през 1915 г., така и каталози от изложбите му в галериите Джоузеф Брумър, Даунтаун, Пърлс, Пиер Матис. Съхранени са и доста каталози от изложбите му в Париж – в галериите Пиер, Граноф, Люси Крог и др.[xvi]
Един малко проучен извор са писмата от и до Жул Паскин. В тази сфера от най-съществено значение е кореспонденцията с американския му колекционер Джон Куин и със собственичката на галерия Даунтаун в Ню Йорк Един Халпърт. Тези писма не са коментирани от изследователите и носят нова информация както по отношение на фактологията, така и на възгледите на Паскин за света и изкуството.
Внимателното запознаване с обемната литература, свързана с живота и творчеството на Жул Паскин, показва съществуването на няколко неубедителни тези за творчеството му, които несъзнателно се репродуцират през годините и вече са приели тежест на догма. Едната от тях го разглежда единствено като неразделна част от Парижката школа, като подценява пътуванията му по света и тяхното отражение върху изкуството му. В настоящия текст ще се опитаме да съпоставим отделните периоди в живота на Паскин и обективно да погледнем мястото на всеки едни от тях в творческата му биография.
Пренебрегвана територия в монографиите за Паскин е ролята на сецесиона и времето, прекарано във Виена, Мюнхен и Берлин, когато всъщност се оформя стила му. Изграждането на Паскин като творческа индивидуалност става именно под влияние на сецесиона и свързаните с него тежнения. Един от първите откриватели на Паскин като рисувач, живописец и илюстратор на книги е Бруно Касирер – менажер на Берлинския сецесион, в чиито изложби Паскин участва. Годините, прекарани в Германия, са от съществено значение за творческото му израстване. Не случайно и връзките му с тази страна са толкова здрави. Дори когато вече живее в Париж, Паскин продължава да е по-известен в Германия и не прекъсва професионалните си отношения там. Подробното осветляване на този период от живота на Жул Паскин заема съществена част от този труд.
Третата, според нас, несъстоятелна теза за Жул Паскин е, че въпреки че живее в центъра на събитията, той не се повлиява от тях или както казва Андреа Корменди "Пътеката, която той беше избрал, беше изцяло покрита в по-голямата си част от самия него."[xvii] Жул Паскин активно участва в живота от началото на 20-ти век и противно на някои мнения, в творчеството му се пречупват доста влияния и тенденции. Този проблем е ако не изцяло пренебрегван в литературата за него, то поне само бегло споменаван без достатъчна аналитична аргументация.
Една от задачите на настоящия текст е да промени тази представа и да покаже как творчеството на Паскин се е развивало именно под влияние на конкретни стилове и тенденции, как неколкократно като сеизмограф то регистрира различни промени без да изменя на своята същност. Смятано за донякъде херметично затворено, изкуството на Паскин се оказва безценен източник за сравнения и анализи, за проучване на отразените в него общи процеси от началото на 20-ти век. В контекста на тези размишления правдоподобно, но и малко рязко, звучат думите на един познавач на неговото творчество: “По същество Паскин е хибрид, биологична “закачка” между великите художници на нашето време.”[xviii] Той наистина има невероятната способност да реагира живо на всичко видяно – хора, пейзажи, картини, стилове. По един неподражаемо виртуозен начин Жул Паскин поглъща това, което му прави впечатление и го пречупва през собствената си силна индивидуалност. Този факт го превръща в изключително интересен обект за изследване и изкуствоведски анализ.
В този текст е поставен известен акцент върху американския период на художника, не само защото е почти непознат в България, но и защото представлява важна част в биографията на Паскин. Съществено място е отделено на връзките му с галериите в Ню Йорк, на въпроса за влиянието, което оказва върху някои американски художници, както и на плодотворните му творчески пътувания из южните щати и Куба. Въпреки това, водеща е идеята за творчеството му като конгломерат от влияния и стилове, от впечатления от различни места и хора; идеята за творчество без “конкретен адрес”, но с международно послание.
Настоящото изследване се интересува от житейските факти дотолкова, доколкото те помагат да се установят пресечните точки между изкуството на Жул Паскин и най-интересните тенденции и автори на неговото време. Разбира се, по време на дългия проучвателски процес доста детайли от биографията на художника са доуточнени и прецизирани, добавени са нови данни. В текста обаче съзнателно се избягват отклонения за личния му живот, освен в случаите, когато това се отразява върху творческия процес. Това е направено, както защото има достатъчно литература по въпроса, така и с цел защитаваните идеи да бъдат поднесени в изчистен, концентриран вид. Смисълът на този труд е да се даде цялостна, обобщена представа за характера на творчеството на Паскин, чрез изучаване на допирните му точки с различни съвременни стилове и насоки.


[i] Morand, Paul. Pascin, Chronique du jour, Paris, 1931, цит. по Fels, Florans. Drawings by Pascin, Arielli Editeur, Paris, 1967, с. 7
[ii] Въпросът с произнасянето на фамилното име на художника е убедително разяснен в статията на Тодор Абазов Докога Паскен!, в. Народна култура, 30.08.1985
[iii] Goll, Ivan. Pascin, G.Grés, Paris, 1929, с. 10
[iv] Brodzky, Horace. Pascin, Nicholson and Watson, London, 1946, с.3
[v] През юни 1939 г. чрез галерия Фишер в Люцерн се разпродават на търг произведения на изкуството от немски музеи, обявени от нацистите за упадъчни. Между тях музеят на Lüttich купува наред с Гоген, Пикасо, Шагал, Франц Марк и др. и една картина на Паскин, идваща от музея в Бремен. В: Rave, Paul Ortwin, Kunstdiktatur im Dritten Reich, Argon Verlag, Berlin 1987, с. 129. Благодаря за тази информация на Деница Данчева.
[vi] Една любопитна подробност: през 1964 от експозицята на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк е откраднат негов скицник със 166 рисунки и акварели, неофициално оценен тогава на 40 000 долара; $40 000 Sketchbook Is Stolen From Case at Modern Museum, New York Times, August 13, 1964
[vii] Pascin 1885-1930, exposition presentee du 14 decembre 1994 au 25 fevrier 1995, Musée galerie de la Seita, Paris, 1994, аrticles: Elisheva Cohen, Jean-Dominique Comolli, Ilya Ehrenburg, Ernest Hemingway, Ives Kobry, Pierre Mac Orlan, Paul Morand, Andre Salmon, Georges Papazoff, Janine Warnod
[viii] Pascin, text by Tom Freudenheim, University Art Museum, Berkeley, 1966, глава V
[ix] Pascin: 100 oil paintings watercolours and drawings from the Museum's, collection, November 1958, Musée national Bezalel, introduction by Elisheva Cohen, Jérusalem, 1958, с. 3
[x] Hemin, Yves. Krohg Guy, Perls Klaus, Rambert Abel, Pascin. Catalogue raisonné, Tomes I, II, III, IV, Abel Rambert, Paris 1984, 1987, 1990,1991
[xi] цит. съч. Pascin, text by Tom Freudenheim, University Art Museum, Berkeley, 1966
[xii] Werner, Alfred. Pascin, 110 dessins, Dover Publications, New York, 1972
[xiii] пак там, Introduction VIII
[xiv] Leeper, John Palmer. Jules Pascin's Caribbean Sketcbook, Marion Koogler McNay Art Institute, San Antonio, 1964
[xv] виж апендикса в частта Статии и есета за Паскин
[xvi] виж апендикса в частта Каталози
[xvii] Kormendi, Andrea. Pascin, The Art News, January 3, 1931, с. 15. Целият пасаж звучи така: “Той не беше точно гигант. Той не принадлежеше към пионерите на модерната живопис. Независимо, че неговият език, неговите емоции са съвременни, той е по-скоро документ на миналото, отколкото лист от днешния ден. Пътеката, която той беше избрал, беше изцяло покрита в по-голямата си част от самия него. Но той беше поет и рядка личност и пееше своите песни, своите тъжни, уморени, екстатични песни за бедните, невинни момичета на Париж с топлина, пиетет и любов и с такава страст, която се дава само на неколцина избрани.”
[xviii] Jules Pascin Memorial Exhibition, January 1931, Dowtown Gallery, New York, foreword by Frank Crowninshield and other notes by Henry McBride, Holger Cahill, New York 1931

Няма коментари:

Публикуване на коментар